На пътя между кръчмата и Хорозовата мелница беше се спряла

 На пътя сред кръчмата и Хорозовата мелница беше се спряла една каруца, подготвена за път. С тая каруца двама стражари щяха да закарат Албена в града. Из улиците и през дворищата тичаха дами да гледат и защото бяха наскачали, както работеха, бежешката се попребраждаха, или пък свличаха ръкавите въз ръцете си. Към каруцата рукнаха и всички ония, които бяха в мелницата, а пък в никакъв случай там не беше се струпвало толкоз доста свят, както в този момент против Великден. Горе на баира се виждаше къщата на Албена, отдето щяха да я изведат. Страшното ликвидиране, което беше станало в нея, като че с нещо беше я белязало и извън и, до момента в който другите къщи бяха измазани и светеха от непорочност, с бели стени и сини первази, къщата на Албена беше напусната, зацапана и разкъртена, като че ударена от гръм. Двамата стражари бяха там, единият до вратата, другият до прозореца, а вътре беше Албена.

 Много неща, доста дребни случки, които инак биха останали незабелязани или щяха да се не помнят, в този момент се припомваха и се разказваха не за първи и не за повторно. Всеки искаше да покаже, че е предугадил и усетил нещо. Имаше селяни, които чакаха ред на мелницата още отпреди три-четири дни и по тази причина се смятаха близки очевидци на случката. Някои от тях с най-големи детайлности разказваха де и по какъв начин бяха седели един ден; по какъв начин на първо време приказвали за щъркелите, че били пристигнали рано; по какъв начин след това погледнали нивите и заприказвали коя друга година са били по този начин зелени, така гъсти и братясали, та е ставало потребност да пущат добитъка, с цел да ги поутъпче. Чак по-късно - разказваха те, - като гледали отсреща по какъв начин дамите се трепят да мажат и да чистят за Великден, видели и Албена да върви из двора. И отдалеко, по вървежа и по правата и снага, се познавало какъв брой Албена е хубава. Но нито тоя ден, нито на другия Албена беше слизала на чешмата при кръчмата, или пък на мелницата, дето работеше мъж й Куцар.

 Ако убитият не беше тоя Куцар, едва ли някой щеше да го помене. Той беше неприветлив, муден и елементарен човек, който единствено работеше и мълчеше. Неуморим като машина, цялостен поръсен с паспал, той мъкнеше тежките чували и, въпреки всеки ден и всеки час да беше там, срещаха го и го отминаваха, като че не беше жив човек, а движимост. Отначало говореха за него, само че едвам се почудят по какъв начин е могло такова чучело, като него, да вземе такава хубава жена, като Албена. " Хубавата ябълка свинята я изяда " - споделяха, само че след това престанаха да приказват и това и повече не се занимаваха с него. Куцара бяха го не запомнили и в село. Сега някои си спомняха, че през последните дни тоя безмълвен и толерантен човек ненадейно беше станал нещо налютен и сърдит. За него един стопанин единствено имаше - Нягул, майстора на камъните на мелницата. Него той слушаше, нему се подчиняваше като плебей. Но ето два-три дни преди да стане убийството, когато Нягул му говореше нещо от горната страна, Куцар се разтреперваше, мърмореше нещо и го гледаше изкриво, като бик. Изглеждаше, че самият тип и самият глас на Нягула го ядосват.

 В сряда през буйната седмица се чу, че Куцар починал, и до момента в който се питаха по какъв начин и от що, разнесе се слух, че бил погубен. Детето му, мъничко дете, едвам на две години - и таман в това виждаха пръст божи, - беше споделило, че през нощта майка му хвърлила престилката си връз лицето на татко му, а един човек влезнал и зел да се бори с него. Той бил с палто, а на палтото имал кожи. Това беше споделило детето и повече не трябваше. Албена се призна и изповяда истината. Но кой беше мъжът - това тя, макар всички увещания и заплашвания, не обади.

 Оттук нататък пръв очевидец по тая работа беше дядо Власю. Човек без работа, майтапчия и бъбрица, той всеки ден обикаляше към кръчмата при мелницата, както псетата обикалят касапите. Запият се някои, дядо Власю се попримъкне до тях, смее се с тях, пее с тях и - на масата пристигна чашка и за него. Тук, на кръчмата до мелницата, той завари един човек с късо шаечно палто и с кожи на яката. Беше рус, хубавеляк, калпакът му блъснат обратно и перчанът му размесен. Познаваше се каква магия е паднала на главата му: другите викат, пеят в близост му, а той като че е ням - все Албена гледа по какъв начин върви из двора и все за нея подпитва. Стоя два дни и се изгуби. А на сутринта се чу, че Куцар е погубен.

 Добро момче беше, с него дядо Власю беше ял и пил, само че пък и истината не можеше да крие. По неговите думи схванаха кой и отде е тоя човек с коженото палто и го затвориха. Сега следователят го разпитваше в общината. Казвал, че нищо не знае. Може. Но скоро и той щеше да си отземе и също като Албена щеше да си каже правата.
- Идат! - извика някой. - Карат я Албена!
Навалицата към каруцата трепна; от горната страна, откъм баира, идеше Албена и след нея двамата стражари. Всички знаеха, че като последна благосклонност Албена беше поискала да и разрешат да се облече, както си желае. Затова беше се и забавила. Ето че идеше пременена, както рядко бяха я виждали.
- И за какво се е нагиздила - рече някоя, - на женитба ли отива, или на бесило!
- И на въжето желае да е хубава.
- Пустата и красота! Тя я изяде...
А дядо Власю, който също беше тук, току размахваше тоягата пред себе си. Седи, седи и отново замахне.
- Е, дядо Власе - засмя се една младоженка, - с дяволите ли се биеш? Какво току махаш?
- Махам аз. Гледам дали ще стигна да я цапардосам, като мине. Да я храсна аз по главата, че да види. Тук и е съда нея, тази гивиндия...

 А Албена беше към този момент близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, само че като я видяха, отново от близко, всички затаиха мирис. Албена си беше същата Албена, единствено че не се смееше, очите и не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше наследник сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено начело, като че отиваше на църква. Но когато тя се откри сред двете стени от хора и дигна очи, тоя взор, който познаваше всеки мъж и който в този момент беше още по-хубав, тъй като беше натегнал от тъга, и тия тънки вежди, и това бяло лице - от нея като че ли полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, само че беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, така си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.
 И в тая тишина, в тия няколко мига стана знамение, обърнаха се и най-коравите сърца, жал и добрина светна в очите на мъже и на дами.
- Мари, Албено, мари, дъще - проплака женски глас, - какво направи, Албено!
- Ах, Албено, Албено!
Албена се стопира.
- Лельо Димке - вика тя, - прощавай! - После, като се обърна на другата страна: - Люцо, Тудорки, Савке, прощавайте! Сбогом, довиждане ви на всички!
Мнозина към този момент плачеха. А Албена вървеше все така умерено скръбна, все така хубава.
- Прощавайте! - извика тя на всички. - Млада съм, сгреших. Прощавайте!
Захълцаха хора и се стълпиха към нея. Жените наваляха най-вече към нея, а стражарите ги връщаха. Тогава нейде откъм гърба, ядосан и треперещ, се чу гласът на дяда Влася:
- Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!
Албена стигна до каруцата, качи се и, както беше права, извика още един път:
- Сгреших. Прощавайте!
 После седна и замълча. Тогава доведоха детето и - същото, което я беше издало. И като видяха по какъв начин тя го прегърна и целуна, не остана към този момент човек, който да не усети сълзи на очите си. Изведнъж мелницата спря. Моторът, който непрестанно дене и ноще беше тупал горе в стоманения комин като сърце, внезапно спря и замлъкна. Помислиха, че нещо се е развалило. Но ето из необятните порти на мелницата се появи Нягул, майсторът на камъните, промъкваше се всред колята и конете и идеше насам. " Може да е спрял мелницата, с цел да погледа и той " - споделиха си някои.

 Но Нягул си отвори път, пристигна до каруцата и като си облече палтото - късо шаечно палто с кожена яка, - скочи на каруцата и седна до Албена. Ахнаха отвред: в случай че Нягул се майтапеше, щеше да се смее, а той беше прошарен като платно.
- Долу! - викна му стражарят и го хвана за рамото. - Слизай!
- Няма да сляза - продума Нягул. - Аз убих Куцара.
- Какво, какво сподели... - завика Марин Чокоя, който беше кметски наместник. - И таз хубава, може ли?
Старшият махна с ръка.
- Право ли споделя? - попита той Албена.
Албена кимна с глава и заплака. Около каруцата се натискаше плътна маса от хора. И като че ли в този момент се отвориха очите на всички и видяха, че и Нягул беше рус и хубавеляк, че калпакът му е бутнат обратно, а перчанът му размесен. И носеше и той късо шаечно палто с кожена яка. Всичко стана ясно като ден.

 Завикаха, загълчаха всички. Когато учудването попремина, жалостта към Албена изчезна в един момент. Жените отново я гръмнаха сочи, цялостни с ненавист, нейде обратно се издигна патерицата на дяда Влася. " Кучката- викаше той, - скапе още една къща! " Връз лицата на мъжете падна облак и въпреки че за Албена не споделяха още нищо, като че не можеха да търпят и Нягула да седи до нея. Но всичко пристигна така бързо и така ненадейно, че никой не знаеше още какво да мисли и какво да приказва.
Объркан беше и Марин Чокоя, кметският наместник.
- Не може да бъде - викаше той и гледаше като треснат. - Как така Нягул... всички го знаем, почтен чиляк е, не може. Слезни, слезни, Нягуле!
- Карай! - извика старшият, който се беше качил на каруцата.
Но Чокоя хвана конете за юздите.
- Господин старши, апелирам, почакайте. Как може, индивида има жена, деца. Демире - викна той на кехаята, - я отърчи да повикаш Нягулица. По-скоро!
- Карай! - повтори старшият.
- Накъде, в града ли?
- Не, в общината, при следователя.

 И каруцата бързо потегли. Една жена дотича откъм мелницата, слаба, преди време остаряла, повехнала. Беше Нягулица. Отначало тя слушаше, без да схваща туй, което й разправяха, по-късно се втурна след каруцата, само че се спря, тръшна се на земята и като закри очите си с ръце, заплака.

Йордан Йовков

Снимки: " Албена " - режисура на Драматичен спектакъл гр. Пловдив